Стресът на родителя, като фактор в детското развитие, може да има своето място още в пренаталния период. Бидейки обвързан с функциите на ендокринната система на майката, част от чийто организъм по време на бременността е и детето, продължително и интензивно протичане на стрес, би дало отражение върху неврологичното развитие на бебето. В тези случаи се наблюдава повишен риск от преждевременно раждане, по-забавен в сравнение с връстници темп на общо развитие, несъвършенства и/или нарушения в качествата на внимание, както и склонност към депресивни тенденции.

На поведенческо и взаимодействено с околния свят ниво - отражението на родителския стрес върху ранното детско развитие, и в частност влошеното и дисфункционално измерение на привързаността между детето и родителя, може често да прилича и напомня на ранна симптоматика за нарушения от аутистичен спектър. Проявите са обединени около невъзможност на детето да се отделя от родител и да взаимодейства с друг, липса на вербална продукция до силно влошена такава, избягване на пряк зрителен контакт и тактилно взаимодействие с други, освен майката, бедност на познанията за заобикалящия свят и бедност на уменията за манипулация с широк набор обекти, липса на умения за самостоятелност в ежедневието и изискване за обслужване от страна на майката, експулсивни към истерични реакции при отказ за получаване на желан обект/резултат или изпадане в нова/непозната ситуация. Често се наблюдава агресивно към обгрижващите поведение или автоагресивни реакции в момент на афект. Обичайно родителите отдават внимание на симптоматиката при детето около 14-18-ти месец след раждането, ориентирайки се основно по липсата на зрителен контакт и експресивна реч – проявления, които или припознават като част от симптоматика на диагностично състояние (без да е поставено такова), или обезценяват през вярването, че е нужно детето да порасне още, за да развие отсъстващите или дисфункционални умения. 
Симптоматиката на проблеми с екзекутивните функции в ранна възраст е обвързана с невъзможност или силно ограничен ресурс в контрола над импулса, влошени уменията за съсредоточаване и задържане на внимание, трудности при самостоятелно решаване на задачи (по смисъла на проблеми в ежедневието), влошени умения за оценка/преценка на ситуацията, трудности за управление на собственото поведение, особено при афект, трудности при установяване на трайни социални контакти с връстници, невъзможност или силно ограничени умения за разбиране на емоции и мотиви за поведения. В по-дългосрочен план проблемите с екзекутивните функции на детето имат отношение към влошеното качество на образователния му процес, прояви на проблемни поведения, психосоциална дезадаптация.
Значим симптом за дисфункционално детско развитие е липсата на вербална продукция, разбирането на реч, несъвършенствата в експресиране. Наличието на задръжки в езиковото развитие се обобщават под названието комуникативни нарушения, като има пряка корелация между езиковото забавяне и комуникативните нарушения от една страна, а от друга – емоционалния и социален статус на детето. Когато говорим за класически времеви диапазон на ранна възраст, т.е. от 0 до 3 години, важно е да знаем, че липса на вербална продукция след първите 12-13 кал. месеца от раждането, е сигнал за спешна нужда от консултация със специалист.
Тревожността като симптом може да се наблюдава чрез обусловени от нея поведения, например демонстрация на неувереност при социална интеракция или извършване на поставена задача, детето лесно се разстройва и при наглед незначими обстоятелства, налице е висока степен на притеснение и страх от/в социални ситуации и интеракция с други, трудности в концентрация. Депресивната симптоматика в ранна възраст се изразява в липса на увереност при поставена задача или социална интеракция, нервност, чести физиологични неразположения без наличие на значими заболявания, значимо ниски нива на мотивация за постигане на цел или довършване на дейност докрай, бързо фрустриране, липса на енергия, емоционална лабилност (бързо и лесно се разстройва). Към симптоматиката на депресивни прояви спадат и автоагресивни прояви, нарушения в режима сън-бодърстване, както и проблеми с хранене (Бракен, 2020). Поведенческите проблеми са пряко обвързани с емоционалните затруднения и са израз на недостатъчно ресурс у детето за поведенческа адаптация към/в дадена ситуация и нейния емоционален контекст. Агресията и агресивните поведения при малките деца по своята същност се явяват екстернализирани (външни) прояви на съществуващ вътре в психичното конфликт и/или напрежение. Често се обвързват с наличие на съпровождащи ги и обуславящи ги тревожност и депресивни преживявания.

Нещо, за което сякаш не се говори често, е как все повече деца могат да бъдат забелязани симптоми в тяхното развитие и поведение, сигнализиращи за наличие на родителски стрес. Не се говори по въпроса, защото да бъдеш "стресиран" и "родител", някак не среща съпричастност, разбиране, емпатия от страна на околните. По-вероятно е да бъдеш негативно осъден, задето претендираш да има значение, че си и двете неща едновременно. А всъщност е ключово за всяко дете, чиито родители са в състояние на стрес от новата си роля, да бъдат подкрепени и съпроводени на време, и при първи симптоми. Именно това е и функцията на процеса по родителско консултиране, където индивидуално и на база личния контекст се формулират стратегии за справяне със стреса, техники за себерефлексия и преодоляване на стрес и тревожност в дългосрочен план.

Изследвания в областта на личностното функциониране и родителската роля като част от него, сочат, че наличието на конфликти от ежедневен характер се явяват далеч по-мощен фактор за появата и поддържането на родителски стрес в сравнение с преживени в миналото травматични събития от разнороден характер. С други думи казано, родителският стрес е много повече обусловен от случващото се в актуален контекст, отколкото от случилото се травматично някога. 

Отреагирането към стресови ситуации също се разглежда като „ефективно“ и „неефективно“. Изследвания сочат, че при родители, генериращи неефективни стратегии за справяне със стреса от родителстване, са налице по-високи рискови стойности, от една страна за пораждане на депресивни преживявания и симптоматика, а от друга – за загуба на чувствителност относно потребностите на детето и респективно, неговото неглижиране (Patnaik, 2014). 

Понякога, като родители реагираме така, както ни се иска. Понякога, реагираме така, както можем в конкретната ситуация. В края на деня всичко опира до личностовите ни ресурси. До всичко онова, което личността ни е – ценности, вярвания, разбирания, допускания, морални постулати, емоционални компетенции, социални компетенции, познания за света и живота… и още всичко. Всичко, което сме изградили и натрупали като своя характеристика от раждането си насам на база житейския си опит. Знанието в коя конкретна ситуация как конкретно може да се реагира с поведение, за да се реши казусът е само едната страна на монетата. И тя е пряко обвързана с другата – всичко останало, което дори и не си даваме сметка през по-голяма част от времето, че има отношение към справянето със стреса, в т.ч. и стреса от упражняване на родителска роля. ​

Стресът е неизбежно за човек усещане със субективен характер, пораждащо се тогава, когато личността изпита несигурност за това дали може да отговори на дадена ситуация по начина, по който средата и контекстът предполагат и очакват. Родителският стрес като тема и свързаната с нея проблематика са относително „млади“ и може би не-достатъчно изследвани. 

​Кога обичайно се появява?
Трансформацията на личността в ролите от „не-родител“ към „родител“ е част от периодите на преход в жизнения цикъл и е нормативно съпроводен с повишени нива на стрес, дефиниран с понятието „родителски стрес“. Характера и степента на  родителския стрес, както поддържащите фактори и продължителността, са строго индивидуални и контекстуални за всяка личност. Когато говорим за „родителски стрес“ в настоящите редове, следва да мислим за съдържанието на понятието в няколко направления. От една страна - като отговор на изискванията, с които възрастният се сблъсква от това да бъде родител на детето си. Този отговор е обичайно съпроводен с преживявания от негативния емоционален регистър, насочени към себе си като „недостатъчно справящ се“ или към самото дете като „прекалено изискващо“ (Deater-Deckard, 2017). От друга страна – като отговор на предизвикателствата на околната среда, възпрепятстващи удовлетворяващото упражняване на родителската роля, като например ежедневни конфликти с членове на родовата система, социоикономически затруднения, изисквания на социалната среда и др.(Belsky, 1984)

Пък що се касае до връзката „дете – родител“, има пряка корелация между липсата на (или влошената) емоционална рефлексия на отглеждащия възрастен и психичното развитие на детето - неговите умения за интеракция с околния свят, формирането на себевъзприемането му през усещането за сигурност от връзката с родителя, дори формата на привързаност. ​

Най-достоверният начин да проверите дали и Вие се намирате под влиянието на родителски стрес, както и какво е неговото изражение - върху Вас, върху отношенията с партньора Ви, върху развитието на детето ви, е да инвестирате 75 минути от времето си за консултация с психолог и провеждане на изследване за индексиране на родителски стрес PSI-4.

Родителският стил е съвкупността от практиките, които използваме в  ролята си на родител, за да (най-общо казано) "възпитаваме" децата. В същото време те са и форма на комуникация от наша страна по техен адрес. Днес ще разгледаме 4-те най-популярни и класически категории родителски стил, а към кой се приспадате Вие е въпрос на персонална самооценка.

Как така?
Изборът на родителски стил е обичайно несъзнателен и мотивиран от вътрешни за личността фактори, отколкото от външни такива и преднамерени мотиви. Когато родителският стил на Аза повтаря онзи, с който той самият е израснал, то той го припознава като ефективен, резултат-даващ и подпомогнал го в реализацията му. Друго обяснение за пренасяне на родителски стил през поколенията, особено когато се касае за авторитарен или неглижиращ, е наличието на преживени от Аза травматични събития в детство (насилие, загуба на родител), поради което ресурсите му за избор на алтернатива от тази на „добре познатото“ са силно редуцирани. В този контекст, можем да си позволим да разглеждаме на родителския стил, и въобще на целия процес по избора му и установяването му в семейната система, като на съвкупност от копинг стратегии, към които се ориентираме в резултат на преходния си опит и ресурсите си за оценка и отреагиране. Прилаганият от родителя стил оказва значимо и пряко влияние върху поведенческите характеристики на детето.

·  авторитарен стил – характеризира се с еднопосочност на комуникацията от родител към дете; възрастният установява стриктни правила за поведение и взаимодействие, към които детето се придържа без възможност за лавиране и без значение дали има разбиране за смисъла и функциите на въпросните правила; родителят очаква от детето подчинение и да не допуска нарушаване на правилата или грешки при тяхното съобразяване, в противен случай се налагат наказания; възрастният е изключително ригиден по повод настъпващи промени в средата, а родителстването му се характеризира с ниски нива на емоционално обгрижване и емпатия по адрес на детето
·  авторитетен стил – характеризира се с двупосочност на комуникацията между дете и родител; възрастният поставя правила за поведение и взаимодействие като се стреми да изгради у детето разбиране за техните функции и смисъл; при нарушаване на правилата от страна на детето, родителят налага санкции, по не-насилствен и не-уронващ достойнството на детето начин, които имат за цел временно отнемане на дадени привилегии в семейната или социалната среда (материални придобивки, право на излизане и т.н.) – специфично при този стил е, че възрастният мотивира и обяснява налагането на санкцията на детето си; стилът се характеризира с високо ниво в качеството в комуникация, високи нива на емоционално обгрижване и емпатия по адрес на детето и умерени към високи нива на гъвкавост от страна на родителя към настъпващи промени
· толерантен стил (среща се още като либерален или позволяващ) – характеризира се с наличие на отворено за двустранна комуникация пространство между дете и родител; възрастният поставя ограничено количество правила за поведение и взаимодействие, предпочитайки детето само да формира възприятия за норматив чрез трупане на собствен опит в ситуации от ежедневието; налагането на санкции и наказания е изключително рядко срещано при този стил; специфично е, че родителят не заявява и не демонстрира очаквания към детето; характерът на взаимодействие е ориентиран по-скоро по хоризонтала и към „приятелство“, отколкото по вертикала (йерархия); стилът се характеризира с отдаване на емоционална топлина и емоционално обгрижване от родител към дете
· отхвърлящ – неглижиращ стил (среща се още като неглижиращ) – характеризира се с наличие на ограничено количество комуникация между родител и дете; липсват очаквания и изисквания по адрес на детето; правила за поведение и взаимодействие или отсъстват, или са в изключително редуциран обем; участието на родителя в ежедневието на детето е сведено до минимум и по повод на най-базови и невъзможни за избягване ангажименти; стилът се характеризира с липса на емоционално обгрижване и с емоционална дистанцираност между родител и дете

Когато родител сам оцени родителския си стил като не-достатъчно ефективен, за да постигне желани резултати във взаимодействието с детето и неговото възпитание, родителското консултиране се явява изключително "лек" и деликатен начин за внасяне на модификации. 

Тази статия е от типа "по същество". Да започваме.

ДЕТАЙЛИТЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ
Отделете специално време и усилия за предварително договаряне на условията по реално встъпване на детето в група. В рамките на индивидуална среща с представител на детското заведение, поне седмица преди приема, договорете час за пристигане в Ден 1, но не по-ранен от 09.30ч. Защо? Защото взаимната (на родители и служители) цел би трябвало да бъде нестресиращ старт за детето. А какво по-стресиращо от това да те посрещнат на ново място, нови хора, в нова "ревяща" среда на себеподобни още преди да си се разсънил... ​

За да бъде още по-плавно свикването на детето с приема в група, предварително е необходимо да му изградите режим, близък до този в детското заведение. Не ви препоръчваме да го случите рязко и изведнъж. Направете го плавно. Как? Ако детето обича да си поспива повече сутрин, около 4-6 седмици преди датата за прием, започнете да го будите всеки ден с около 10-15 мин. по-рано от обичайния му час на ставане. "Изтегляйте" времето за будене с около 10-15 минути всяка следваща седмица. Не пропускайте, в момента, в който детето отвори очи, да започнете да му разказвате със спокойствие и усмивка какво предстои да му се случва през деня. Регулирайте режима на хранене като се опитате да го приближите оптимално до характерния за детското заведение. По този начин наистина ще помогнете на детето да се адаптира по-бързо. Не пропускайте и момента със следобедната дрямка и нейната продължителност.

​ГОЛЕМИЯТ ДЕН
И така, ДЕНЯТ е дошъл. Няма връщане назад. Вече повече от месец детето (и мама) е подготвяно емоционално и психически, че предстои стартиране на посещения в детско заведение. Време е за действия!
На тръгване проверете дали сте си взели:

• раничката с багажа на детето
• документите, които трябва да носите в деня на прием (като бележка от личен лекар)
• любимата играчка, която мирише на мама (!!!)
• ключовете за вкъщи, личните документи и малко пари в брой (да, проверете и за такива неща - в ситуации на тревога може да забравяме за детайли)

Няколко странични коментара:

• Горещо ви препоръчваме, по пътя към детското заведение, да НЕ правите отклонения към магазинчета и павилиончета за сладки/солени изкушения, за да не се осъзнаете след седмица "изнудвани" всяка сутрин на път към групата.
• Изберете си маршрут на придвижване (в т.ч. и средство - пеш, с автомобил, с ГТ, с колело...) и през следващите дни се старайте да го спазвате. Повторението на една и съща ситуация, в умерени дози, носи спокойствие на самото дете.
• По възможност ходете, не носете детето на ръце, без значение какво разстояние имате да изминете. Нека малкият пътешественик сам извърви пътя си до новото приключение.

Говорете! През цялото време на придвижване от вкъщи към групата, говорете С детето, не просто НА него. Говорете за това колко се вълнувате, за това как си представяте, че самото дете се вълнува, за това какво ще се случва през деня като последователност.

Когато сте на адрес, обяснете на детето, че сте пристигнали. Влизайки в сградата и подавайки сигнал на персонала, че сте дошли (обикновено с натискане на звънец), продължете да говорите на детето какво се случва в момента. Колкото по-спокойна е майката в този момент, толкова по-спокойно ще бъде и детето; с толкова повече любопитство и интерес ще подходи към влизането в групата. Поощрете го устно да прекрачи прага на вратата и нека отново има възможност сам да извърви пътя си напред. Прибягвайте до прехвърляне на детето от майчините обятия в обятията на служител само в крайно належащ случай. Не забравяйте да преплитате в думите си окуражителни слова като "Хайде, смело напред и иди да видиш какви изненади/чудеса/играчки има вътре...", както и напомняне на последователност за случващото се - "Като си поиграеш, като хапнеш и ще излезеш, за да си ходим...", допълнено със сбогуване - "Хайде, забавлявай се. До после! /Чао! Ще се видим след малко.".


ВАЖНО ЗА АДАПТАЦИЯТА
През последните години все повече ясли и ДГ, през първата седмица след старта (и след ясна заявка от родител), практикуват т.нар. престой на детето  до обяд. Това ще рече, че разполагате с няколко часа, докато стане време да вземете детето си. АКО от заведението не ви предложат подобен вариант, съветваме ви сами да си го поискате и договорите за период от поне 1 седмица. Препоръчваме го, защото адаптация и интеграция (т.нар. "свикване") в група не се постигат за ден-два. Средно са нужни от 7 до 14 дни, в които плавно детето да направи своя преход от "ежедневие само с мама" към "ежедневие в ДГ до обяд" и накрая - "ежедневие в ДГ и после вкъщи".​