Ако миналия месец акцентирахме върху факторите, които допринасят за проявленията на агресия в училище, то този месец ще погледнем в посока какво ефективно да правим. Първото, което има да се случи в този смисъл на разговора, е оценка на поведенческата картина на детето. Тази оценка може да бъде извършена, както от училищен психолог, така и от независим специалист. За да бъде ефективна и наистина в интерес на решение, оценката има да се случи посредством т.нар. комплексен подход, при който се вземат предвид различни аспекти на детското развитие и семейната динамика. В оптималния си вид комплексният подход включва участието на няколко профилирани специалиста, които през времето на целия оценъчен процес да бъдат в комуникация помежду си (или съставянето на мултидисциплинарен екип). Става дума за специалисти психолози, педагози, педагогически съветници, (при част от случаите) социални работници и лекари. Тези специалисти работят съвместно, за да идентифицират основните причини за агресията и да разработят индивидуализирани планове за интервенция.

• Психологическа оценка: изследване на актуалното емоционално състояние на детето, както и неговите емоционално-социална зрелост и когнитивен статус. Този тип оценка следва задължително да включва родителите като партньори и съдействащи в процеса, а не да им отказва достъп и да ги държи в позиция "наблюдатели". Целта тук не е да се "освидетелства" детето с агресивни прояви, а да се разберат, както причините за агресия, така и силните страни на семейството в качеството му на ключов фактор за решаване на ситуацията.
• Оценка на социални взаимоотношения и контекст: анализ на взаимодействието със съученици и учители, както и с приятели, общество, а не на последно място - с другите членове на семейството. Идеята тук е да се провери къде детето успешно се справя с контролирането на агресията и къде - не. След това да се разбере поради какви обстоятелства контролът над агресивните пориви е неуспешен. 
• Медицинска оценка: това е специфична част от процеса и се препоръчва  като приложение само и единствено, когато са налице достатъчно мотивирани резултати от  предходните етапи на оценка, за нуждата от намеса на медицинско лице. Тук се има предвид обръщане за консултация към невролог, детски психиатър или друг профил мед.лице, което да извърши проверка за органични причини, водещи до агресивните поведение (напр. увреждане на фронтален лоб на мозъка или епилепсия).

Сътрудничество и подкрепа от страна на родителите са основополагащи за справянето с агресивното поведение при децата. Ефективната комуникация между учители и родители е ключова за разбирането на проблема и намирането на подходящи решения. Задължителни резултат-даващи моменти от това сътрудничество са:

• Редовни срещи и разговори:  чест (ежеседмичен или през седмица) контакт, за да обменят информация за поведението на детето - както в училище, така и у дома.
• Споделяне на наблюдения: родителите могат да предоставят ценна информация за емоционалното състояние на детето, което помага на учителите да адаптират своите подходи.
• Съвместно планиране: разработването на съвместни стратегии между дома и училището може да помогне за консистентност в подхода към поведението на детето.

​Изграждането на позитивна образователна среда е друг момент, върху който може да бъде обърнато внимание и който неразривно върви ръка за ръка със сътрудничеството със семейството. Процесът включва:

• Подкрепяща атмосфера: Създаването на безопасна и подкрепяща среда в училище, където децата се чувстват уважавани и разбрани, може значително да намали риска от агресивно поведение.
• Поощряване на положителното поведение: Учителите трябва активно да поощряват доброто поведение чрез похвали и награди, което допринася за изграждането на самоувереност у децата.
• Интеграция на социално-емоционални умения: Включването на програми, които развиват социално-емоционалните умения у учениците, като емпатия и управление на емоциите, може да бъде ефективен метод за превенция.

Ефективното сътрудничество между училище и дом има потенциала не само да адресира текущите проблеми с агресията, но и да изгради устойчиви модели на поведение у децата.

Разбира се, за да не стоят тези "причини" така общо, иска ми се да погледнем по-задълбочено в психологическите аспекти на агресивното поведение при децата. Така че, нека обърнем внимание върху влиянието на емоционалните, когнитивните и комуникационните фактори върху техните поведения.

​Агресивното поведение при децата често е резултат от комплексно взаимодействие между различни психологически фактори. Емоционални състояния на вътрешен дискомфорт като тревожност, депресия или емоционална дисрегулация, могат да доведат до изблици на агресия. В тези случаи децата може да имат затруднения в изразяването на своите чувства по подходящ начин, което води до импулсивни действия или действия в резултат на погрешна интерпретация на ситуацията. Характерно за състояния на тревожност например е, че детето е постоянно под напрежение и в допускане, че "нещо лошо предстои", "нещо лошо се случва". Бидейки в този "режим" на чувстване и мислене, детската психика е много по-вероятно да възприеме околните и техните думи, поведения, жестове, като застрашаващи, нараняващи и да отреагира с агресивен отговор.
Когнитивните затруднения, включително дефицити в екзекутивните функции, могат също да играят роля за отприщването на агресивно поведение. Деца с когнитивни затруднения може да не разбират напълно последствията от своите действия или да им липсва способността да планират и предвиждат последиците от агресивното си поведение. Не е необходимо наличието на диагностично състояние, за да са налице незрелост или несъвършенства в когнитивните функции на дете. В резултат на тях детето е силно затруднено да анализира пълноценно причинно-следствените връзки за поведения-емоции-следствия по достатъчно зрял за възрастта си начин.

Въпросът за причините за липса на внимание в клас е от съществено значение за успешното учене. Възприятието и задържането на информация играят критична роля в образователния процес. Когато едно дете не обръща внимание в час, това може да се дължи на множество фактори, които влияят върху концентрацията.
Този материал разглежда основните причини за липса на внимание при деца на възраст 7-10 години в училище. Ще предложим полезни стратегии за подпомагане на тяхната концентрация, като целта е да разберем корените на проблема и да предложим ефективни решения. Разбирането на причините за затруднения при концентрацията е важно, защото така можем да предложим адекватна помощ. В следващите редове ще разгледаме различни аспекти и фактори, които могат да допринесат към този проблем, а и ще предоставим конкретни предложения за подобряване на вниманието в класната стая.

Също така, възможно е детето да има неидентифицирани обучителни затруднения от различно естество, в резултат на които да му е истинско предизвикателство да възприема и/или възпроизвежда информация. Понякога това може да е незрелост в уменията за емоционален самоконтрол, която да рефлектира върху концентрацията и вниманието. Друг път може да е затруднение за възприемане и различаване образа на буква, число, звук и сх. ВАЖНО е да се отбележи, че подобен тип обучителни затруднения могат да бъдат констатирани единствено след целенасочено изследване от педагог и специалист по психично здраве.

Дефицитът на внимание и хиперактивност (ADD/ADHD) е друга важна причина за липсата на концентрация при децата. Симптомите като неспособност за задържане на вниманието, импулсивност и хиперактивност затрудняват ученическия процес. Децата със затруднения при ученето поради ADD/ADHD, често изискват специално внимание и адаптирани методи на преподаване. ВАЖНО е да уточним, че състояние на дефицит на внимание и хиперактивност може да бъде констатирано единствено след проведено специализирано изследване от специалист по психично здраве!

Нестабилният сън и лошите хранителни навици са фактори, които също играят роля в способността на децата да се концентрират. Липсата на достатъчно сън може да доведе до умора и намалена бдителност през деня. Неправилното хранене и нездравословните навици (липса на режим) допринасят, както на ниво метаболизъм, така и на ниво емоции, за поддържането на перманентно вътрешно напрежение в резултат на което детето трудно задържа вниманието си в класната стая.

Външни фактори, които влияят на способността на децата да се концентрират.
Различни външни фактори могат да разсейват децата и да влияят негативно на тяхната способност за концентрация. Шумът в класната стая, прекалената активност около тях или директните отвличания като разговори с приятели, често отклоняват вниманието на децата от учебния процес. Например, шумът, околната активност или преките отвличания могат да разсейват детето, защото:

• Прекомерният шум в класната стая може сериозно да затрудни способността на детето да се фокусира върху задачите.
• Околна активност като движение на други ученици или дейности извън стаята също могат да привлекат вниманието им.
• Директните отвличания, като взаимодействие с приятели по време на урока, често водят до няколко минути загубено внимание.

Ролята на училищната обстановка за създаване на подходящи условия за учене и фокусиране.

• Училищната обстановка трябва да бъде структурирана така, че да минимизира отвличащите фактори. Това включва добре организирана класна стая и ясни правила за поведение.
• Учителите играят ключова роля в създаването на среда, която подкрепя концентрацията. Те могат да използват различни техники за управление на класната стая, като например тихи зони или времеви графици за дейности.
• Включване на кратки почивки извън регламентираните междучасия.

Важността на подкрепата от страна на възрастните.
Ролята на възрастните е ключова за подобряване на концентрационните умения на децата. Родителите и учителите могат да влияят директно върху качеството на процеса като предоставят:

• Емпатия: Разбирането и признаването на чувствата и предизвикателствата, с които детето се сблъсква, е основополагащо. Емпатията създава атмосфера на сигурност и доверие.
• Структура: Организираните рутини и ясни очаквания помагат на децата да се чувстват по-сигурни и да знаят какво се очаква от тях. Консистентността в дневния режим е от съществено значение.
• Информация: Обясняването на значението на вниманието и как то влияе върху ученето може да мотивира децата. Осигуряването на ресурси и стратегии за управление на вниманието също е полезно.
• Комфорт: Физическият комфорт в класната стая и вкъщи, включително удобна мебелировка и подходяща температура, може значително да подобри способността за концентрация.

Комплексният подход към проблема включва разбирането на причините за липса на внимание и прилагането на ефективни стратегии както в училище, така и у дома. Подкрепата от страна на възрастните трябва да бъде съчетана с емпатия, структура, информация и комфорт за максимални резултати.
​

​Ето три от наистина фундаменталните начини за позитивна употреба на конфликта във възпитанието:

• Моделиране на поведение: родителите има да бъдат осъзнати, че техният начин на разрешаване на конфликти има голямо въздействие върху начина, по който децата им ще справят с подобни ситуации. Ако децата видят, че родителите им постигат компромиси и търсят общи решения, това може да ги вдъхнови да постъпват по сходен начин.
• Подкрепяне на алтернативни решения: родителите имат активно да търсят начини за намиране на алтернативни решения при конфликтни ситуации. Това може да включва открито слушане на гледните точки на другия родител, изразяване на разбирателство и търсене на компромис.
• Семейни правила: създават се от родителите и имат за цел да очертават границите на допустими поведения, взаимоотношения и модели на комуникация вътре в семейството. Възрастните имат да ги спазват също, за да дават ясно послание и пример на детето вкъщи, че изключения не се правят - дори и "сърдити" и в конфликт, никой не си позволява да пренебрегне правилата, които всъщност защитават правото на усещането ни за емоционална сигурност и безопасност.

​Как да ограничим или спрем тези конфликти?
С уговорката, че в статията не разглеждаме конфликтите с присъстващо насилие от единия възрастен към другия, предлагам ви следната мисъл - "Много баби, хилаво бебе". И ви питам - споделяте ли обща родителска цел с другия възрастен в живота на детето ви? А сигурни ли сте? Ако сте, тогава идва да се зачудим дали ценностите, с които всеки от вас двамата иска да постигне тази цел съвпадат.

Ето защо ни е абсолютно необходима здрава комуникация и разбирателство по отношение въпросите, свързани с децата. Комуникацията е ключов елемент във всяко родителстване, включително и в общ план за в семейните отношения. За да избегнем кавгите около родителството и да подобрим отношенията си с другия възрастен, можем да обърнем внимание на следните препоръки:

• Слушайте активно - покажете интерес и уважение към мнението на партньора си, като му дадете възможност да говори без прекъсване и проявявате интерес към това, което той/тя споделя. Не оценявайте, не осъждайте.
• Изразете ясно своите нужди и очаквания - бъдете откровени и ясни при комуникацията си, като изразите своите нужди и очаквания относно въпросите, свързани с децата.
• Намирайте компромиси - разберете, че няма единствен правилен начин за възпитание на децата и бъдете отворени за намиране на компромиси, които съчетават визиите и на двама ви. Едноличните решения не са форма на ефективно родителстване.
• Решавайте конфликтите конструктивно - ако възникне конфликт, се опитайте да го разрешите по конструктивен начин, като търсите решения, които са в интерес на всички членове на семейството. Помнете, че детето наблюдава вас двамата, за да се учи как се комуникира в ситуации на проблем, спор, вземане на решение.
• Подкрепяйте се взаимно - важно е да си показвате подкрепа един на друг и да се усещате като един екип при възпитанието на децата. Не е нужно да сте двойка партньори, но помнете, че завинаги ще бъдете екип родители. Приемайте идеите и предложенията на другия като достойни за обсъждане, обмисляне, приложение. Помнете, че целта ви е обща.

Когато работим заедно с другия родител по тези препоръки, можем да изградим по-силни и здрави отношения, които ще ни помогнат да спрем да се караме за всичко (или за почти всичко) около родителстването. Хем ще бъдем по-удовлетворени от качеството на родителския си екип (тандем), хем детето ще получи оптимално ниво на емоционална сигурност и стабилност.
​
И накрая, имайте предвид, че всеки родителски опит е уникален и няма единствен правилен начин за "водене на семейство". Важно е да бъдете отворени за нови идеи и да намерите подход, който работи най-добре за вас и вашето семейство. Ако това не е възможно и изпитвате затруднения, запишете си час при семеен психолог, за да получите конкретна помощ, съобразно личния ви житейски контекст.

Стресът на родителя, като фактор в детското развитие, може да има своето място още в пренаталния период. Бидейки обвързан с функциите на ендокринната система на майката, част от чийто организъм по време на бременността е и детето, продължително и интензивно протичане на стрес, би дало отражение върху неврологичното развитие на бебето. В тези случаи се наблюдава повишен риск от преждевременно раждане, по-забавен в сравнение с връстници темп на общо развитие, несъвършенства и/или нарушения в качествата на внимание, както и склонност към депресивни тенденции.

На поведенческо и взаимодействено с околния свят ниво - отражението на родителския стрес върху ранното детско развитие, и в частност влошеното и дисфункционално измерение на привързаността между детето и родителя, може често да прилича и напомня на ранна симптоматика за нарушения от аутистичен спектър. Проявите са обединени около невъзможност на детето да се отделя от родител и да взаимодейства с друг, липса на вербална продукция до силно влошена такава, избягване на пряк зрителен контакт и тактилно взаимодействие с други, освен майката, бедност на познанията за заобикалящия свят и бедност на уменията за манипулация с широк набор обекти, липса на умения за самостоятелност в ежедневието и изискване за обслужване от страна на майката, експулсивни към истерични реакции при отказ за получаване на желан обект/резултат или изпадане в нова/непозната ситуация. Често се наблюдава агресивно към обгрижващите поведение или автоагресивни реакции в момент на афект. Обичайно родителите отдават внимание на симптоматиката при детето около 14-18-ти месец след раждането, ориентирайки се основно по липсата на зрителен контакт и експресивна реч – проявления, които или припознават като част от симптоматика на диагностично състояние (без да е поставено такова), или обезценяват през вярването, че е нужно детето да порасне още, за да развие отсъстващите или дисфункционални умения. 
Симптоматиката на проблеми с екзекутивните функции в ранна възраст е обвързана с невъзможност или силно ограничен ресурс в контрола над импулса, влошени уменията за съсредоточаване и задържане на внимание, трудности при самостоятелно решаване на задачи (по смисъла на проблеми в ежедневието), влошени умения за оценка/преценка на ситуацията, трудности за управление на собственото поведение, особено при афект, трудности при установяване на трайни социални контакти с връстници, невъзможност или силно ограничени умения за разбиране на емоции и мотиви за поведения. В по-дългосрочен план проблемите с екзекутивните функции на детето имат отношение към влошеното качество на образователния му процес, прояви на проблемни поведения, психосоциална дезадаптация.
Значим симптом за дисфункционално детско развитие е липсата на вербална продукция, разбирането на реч, несъвършенствата в експресиране. Наличието на задръжки в езиковото развитие се обобщават под названието комуникативни нарушения, като има пряка корелация между езиковото забавяне и комуникативните нарушения от една страна, а от друга – емоционалния и социален статус на детето. Когато говорим за класически времеви диапазон на ранна възраст, т.е. от 0 до 3 години, важно е да знаем, че липса на вербална продукция след първите 12-13 кал. месеца от раждането, е сигнал за спешна нужда от консултация със специалист.
Тревожността като симптом може да се наблюдава чрез обусловени от нея поведения, например демонстрация на неувереност при социална интеракция или извършване на поставена задача, детето лесно се разстройва и при наглед незначими обстоятелства, налице е висока степен на притеснение и страх от/в социални ситуации и интеракция с други, трудности в концентрация. Депресивната симптоматика в ранна възраст се изразява в липса на увереност при поставена задача или социална интеракция, нервност, чести физиологични неразположения без наличие на значими заболявания, значимо ниски нива на мотивация за постигане на цел или довършване на дейност докрай, бързо фрустриране, липса на енергия, емоционална лабилност (бързо и лесно се разстройва). Към симптоматиката на депресивни прояви спадат и автоагресивни прояви, нарушения в режима сън-бодърстване, както и проблеми с хранене (Бракен, 2020). Поведенческите проблеми са пряко обвързани с емоционалните затруднения и са израз на недостатъчно ресурс у детето за поведенческа адаптация към/в дадена ситуация и нейния емоционален контекст. Агресията и агресивните поведения при малките деца по своята същност се явяват екстернализирани (външни) прояви на съществуващ вътре в психичното конфликт и/или напрежение. Често се обвързват с наличие на съпровождащи ги и обуславящи ги тревожност и депресивни преживявания.

Нещо, за което сякаш не се говори често, е как все повече деца могат да бъдат забелязани симптоми в тяхното развитие и поведение, сигнализиращи за наличие на родителски стрес. Не се говори по въпроса, защото да бъдеш "стресиран" и "родител", някак не среща съпричастност, разбиране, емпатия от страна на околните. По-вероятно е да бъдеш негативно осъден, задето претендираш да има значение, че си и двете неща едновременно. А всъщност е ключово за всяко дете, чиито родители са в състояние на стрес от новата си роля, да бъдат подкрепени и съпроводени на време, и при първи симптоми. Именно това е и функцията на процеса по родителско консултиране, където индивидуално и на база личния контекст се формулират стратегии за справяне със стреса, техники за себерефлексия и преодоляване на стрес и тревожност в дългосрочен план.

Изследвания в областта на личностното функциониране и родителската роля като част от него, сочат, че наличието на конфликти от ежедневен характер се явяват далеч по-мощен фактор за появата и поддържането на родителски стрес в сравнение с преживени в миналото травматични събития от разнороден характер. С други думи казано, родителският стрес е много повече обусловен от случващото се в актуален контекст, отколкото от случилото се травматично някога. 

Отреагирането към стресови ситуации също се разглежда като „ефективно“ и „неефективно“. Изследвания сочат, че при родители, генериращи неефективни стратегии за справяне със стреса от родителстване, са налице по-високи рискови стойности, от една страна за пораждане на депресивни преживявания и симптоматика, а от друга – за загуба на чувствителност относно потребностите на детето и респективно, неговото неглижиране (Patnaik, 2014). 

Понякога, като родители реагираме така, както ни се иска. Понякога, реагираме така, както можем в конкретната ситуация. В края на деня всичко опира до личностовите ни ресурси. До всичко онова, което личността ни е – ценности, вярвания, разбирания, допускания, морални постулати, емоционални компетенции, социални компетенции, познания за света и живота… и още всичко. Всичко, което сме изградили и натрупали като своя характеристика от раждането си насам на база житейския си опит. Знанието в коя конкретна ситуация как конкретно може да се реагира с поведение, за да се реши казусът е само едната страна на монетата. И тя е пряко обвързана с другата – всичко останало, което дори и не си даваме сметка през по-голяма част от времето, че има отношение към справянето със стреса, в т.ч. и стреса от упражняване на родителска роля. ​

Стресът е неизбежно за човек усещане със субективен характер, пораждащо се тогава, когато личността изпита несигурност за това дали може да отговори на дадена ситуация по начина, по който средата и контекстът предполагат и очакват. Родителският стрес като тема и свързаната с нея проблематика са относително „млади“ и може би не-достатъчно изследвани. 

​Кога обичайно се появява?
Трансформацията на личността в ролите от „не-родител“ към „родител“ е част от периодите на преход в жизнения цикъл и е нормативно съпроводен с повишени нива на стрес, дефиниран с понятието „родителски стрес“. Характера и степента на  родителския стрес, както поддържащите фактори и продължителността, са строго индивидуални и контекстуални за всяка личност. Когато говорим за „родителски стрес“ в настоящите редове, следва да мислим за съдържанието на понятието в няколко направления. От една страна - като отговор на изискванията, с които възрастният се сблъсква от това да бъде родител на детето си. Този отговор е обичайно съпроводен с преживявания от негативния емоционален регистър, насочени към себе си като „недостатъчно справящ се“ или към самото дете като „прекалено изискващо“ (Deater-Deckard, 2017). От друга страна – като отговор на предизвикателствата на околната среда, възпрепятстващи удовлетворяващото упражняване на родителската роля, като например ежедневни конфликти с членове на родовата система, социоикономически затруднения, изисквания на социалната среда и др.(Belsky, 1984)

Пък що се касае до връзката „дете – родител“, има пряка корелация между липсата на (или влошената) емоционална рефлексия на отглеждащия възрастен и психичното развитие на детето - неговите умения за интеракция с околния свят, формирането на себевъзприемането му през усещането за сигурност от връзката с родителя, дори формата на привързаност. ​

Най-достоверният начин да проверите дали и Вие се намирате под влиянието на родителски стрес, както и какво е неговото изражение - върху Вас, върху отношенията с партньора Ви, върху развитието на детето ви, е да инвестирате 75 минути от времето си за консултация с психолог и провеждане на изследване за индексиране на родителски стрес PSI-4.

Родителският стил е съвкупността от практиките, които използваме в  ролята си на родител, за да (най-общо казано) "възпитаваме" децата. В същото време те са и форма на комуникация от наша страна по техен адрес. Днес ще разгледаме 4-те най-популярни и класически категории родителски стил, а към кой се приспадате Вие е въпрос на персонална самооценка.

Как така?
Изборът на родителски стил е обичайно несъзнателен и мотивиран от вътрешни за личността фактори, отколкото от външни такива и преднамерени мотиви. Когато родителският стил на Аза повтаря онзи, с който той самият е израснал, то той го припознава като ефективен, резултат-даващ и подпомогнал го в реализацията му. Друго обяснение за пренасяне на родителски стил през поколенията, особено когато се касае за авторитарен или неглижиращ, е наличието на преживени от Аза травматични събития в детство (насилие, загуба на родител), поради което ресурсите му за избор на алтернатива от тази на „добре познатото“ са силно редуцирани. В този контекст, можем да си позволим да разглеждаме на родителския стил, и въобще на целия процес по избора му и установяването му в семейната система, като на съвкупност от копинг стратегии, към които се ориентираме в резултат на преходния си опит и ресурсите си за оценка и отреагиране. Прилаганият от родителя стил оказва значимо и пряко влияние върху поведенческите характеристики на детето.

·  авторитарен стил – характеризира се с еднопосочност на комуникацията от родител към дете; възрастният установява стриктни правила за поведение и взаимодействие, към които детето се придържа без възможност за лавиране и без значение дали има разбиране за смисъла и функциите на въпросните правила; родителят очаква от детето подчинение и да не допуска нарушаване на правилата или грешки при тяхното съобразяване, в противен случай се налагат наказания; възрастният е изключително ригиден по повод настъпващи промени в средата, а родителстването му се характеризира с ниски нива на емоционално обгрижване и емпатия по адрес на детето
·  авторитетен стил – характеризира се с двупосочност на комуникацията между дете и родител; възрастният поставя правила за поведение и взаимодействие като се стреми да изгради у детето разбиране за техните функции и смисъл; при нарушаване на правилата от страна на детето, родителят налага санкции, по не-насилствен и не-уронващ достойнството на детето начин, които имат за цел временно отнемане на дадени привилегии в семейната или социалната среда (материални придобивки, право на излизане и т.н.) – специфично при този стил е, че възрастният мотивира и обяснява налагането на санкцията на детето си; стилът се характеризира с високо ниво в качеството в комуникация, високи нива на емоционално обгрижване и емпатия по адрес на детето и умерени към високи нива на гъвкавост от страна на родителя към настъпващи промени
· толерантен стил (среща се още като либерален или позволяващ) – характеризира се с наличие на отворено за двустранна комуникация пространство между дете и родител; възрастният поставя ограничено количество правила за поведение и взаимодействие, предпочитайки детето само да формира възприятия за норматив чрез трупане на собствен опит в ситуации от ежедневието; налагането на санкции и наказания е изключително рядко срещано при този стил; специфично е, че родителят не заявява и не демонстрира очаквания към детето; характерът на взаимодействие е ориентиран по-скоро по хоризонтала и към „приятелство“, отколкото по вертикала (йерархия); стилът се характеризира с отдаване на емоционална топлина и емоционално обгрижване от родител към дете
· отхвърлящ – неглижиращ стил (среща се още като неглижиращ) – характеризира се с наличие на ограничено количество комуникация между родител и дете; липсват очаквания и изисквания по адрес на детето; правила за поведение и взаимодействие или отсъстват, или са в изключително редуциран обем; участието на родителя в ежедневието на детето е сведено до минимум и по повод на най-базови и невъзможни за избягване ангажименти; стилът се характеризира с липса на емоционално обгрижване и с емоционална дистанцираност между родител и дете

Когато родител сам оцени родителския си стил като не-достатъчно ефективен, за да постигне желани резултати във взаимодействието с детето и неговото възпитание, родителското консултиране се явява изключително "лек" и деликатен начин за внасяне на модификации. 

Тази статия е от типа "по същество". Да започваме.

ДЕТАЙЛИТЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ
Отделете специално време и усилия за предварително договаряне на условията по реално встъпване на детето в група. В рамките на индивидуална среща с представител на детското заведение, поне седмица преди приема, договорете час за пристигане в Ден 1, но не по-ранен от 09.30ч. Защо? Защото взаимната (на родители и служители) цел би трябвало да бъде нестресиращ старт за детето. А какво по-стресиращо от това да те посрещнат на ново място, нови хора, в нова "ревяща" среда на себеподобни още преди да си се разсънил... ​

За да бъде още по-плавно свикването на детето с приема в група, предварително е необходимо да му изградите режим, близък до този в детското заведение. Не ви препоръчваме да го случите рязко и изведнъж. Направете го плавно. Как? Ако детето обича да си поспива повече сутрин, около 4-6 седмици преди датата за прием, започнете да го будите всеки ден с около 10-15 мин. по-рано от обичайния му час на ставане. "Изтегляйте" времето за будене с около 10-15 минути всяка следваща седмица. Не пропускайте, в момента, в който детето отвори очи, да започнете да му разказвате със спокойствие и усмивка какво предстои да му се случва през деня. Регулирайте режима на хранене като се опитате да го приближите оптимално до характерния за детското заведение. По този начин наистина ще помогнете на детето да се адаптира по-бързо. Не пропускайте и момента със следобедната дрямка и нейната продължителност.

​ГОЛЕМИЯТ ДЕН
И така, ДЕНЯТ е дошъл. Няма връщане назад. Вече повече от месец детето (и мама) е подготвяно емоционално и психически, че предстои стартиране на посещения в детско заведение. Време е за действия!
На тръгване проверете дали сте си взели:

• раничката с багажа на детето
• документите, които трябва да носите в деня на прием (като бележка от личен лекар)
• любимата играчка, която мирише на мама (!!!)
• ключовете за вкъщи, личните документи и малко пари в брой (да, проверете и за такива неща - в ситуации на тревога може да забравяме за детайли)

Няколко странични коментара:

• Горещо ви препоръчваме, по пътя към детското заведение, да НЕ правите отклонения към магазинчета и павилиончета за сладки/солени изкушения, за да не се осъзнаете след седмица "изнудвани" всяка сутрин на път към групата.
• Изберете си маршрут на придвижване (в т.ч. и средство - пеш, с автомобил, с ГТ, с колело...) и през следващите дни се старайте да го спазвате. Повторението на една и съща ситуация, в умерени дози, носи спокойствие на самото дете.
• По възможност ходете, не носете детето на ръце, без значение какво разстояние имате да изминете. Нека малкият пътешественик сам извърви пътя си до новото приключение.

Говорете! През цялото време на придвижване от вкъщи към групата, говорете С детето, не просто НА него. Говорете за това колко се вълнувате, за това как си представяте, че самото дете се вълнува, за това какво ще се случва през деня като последователност.

Когато сте на адрес, обяснете на детето, че сте пристигнали. Влизайки в сградата и подавайки сигнал на персонала, че сте дошли (обикновено с натискане на звънец), продължете да говорите на детето какво се случва в момента. Колкото по-спокойна е майката в този момент, толкова по-спокойно ще бъде и детето; с толкова повече любопитство и интерес ще подходи към влизането в групата. Поощрете го устно да прекрачи прага на вратата и нека отново има възможност сам да извърви пътя си напред. Прибягвайте до прехвърляне на детето от майчините обятия в обятията на служител само в крайно належащ случай. Не забравяйте да преплитате в думите си окуражителни слова като "Хайде, смело напред и иди да видиш какви изненади/чудеса/играчки има вътре...", както и напомняне на последователност за случващото се - "Като си поиграеш, като хапнеш и ще излезеш, за да си ходим...", допълнено със сбогуване - "Хайде, забавлявай се. До после! /Чао! Ще се видим след малко.".


ВАЖНО ЗА АДАПТАЦИЯТА
През последните години все повече ясли и ДГ, през първата седмица след старта (и след ясна заявка от родител), практикуват т.нар. престой на детето  до обяд. Това ще рече, че разполагате с няколко часа, докато стане време да вземете детето си. АКО от заведението не ви предложат подобен вариант, съветваме ви сами да си го поискате и договорите за период от поне 1 седмица. Препоръчваме го, защото адаптация и интеграция (т.нар. "свикване") в група не се постигат за ден-два. Средно са нужни от 7 до 14 дни, в които плавно детето да направи своя преход от "ежедневие само с мама" към "ежедневие в ДГ до обяд" и накрая - "ежедневие в ДГ и после вкъщи".​